При хуманитарните науки сложните идеи не произхождат от простите,
както това е при естествените науки.
В хуманитарните науки сложните идеи се израждат в прости.
Н. Г. Давила
В една от своите книги (Крадец на време) Т. Пратчет иронизира отъждествяването на информацията със знанието. Вземайки повод оттам, ще поговорим за феномена на социалните мрежи в неговия богословско-философски аспект, а доколкото ще става дума за съвсем нови и непознати в досегашната човешка история реалии, все още недостатъчно проучени и разбрани, статията по необходимост ще носи и голяма доза хипотетичен заряд. От друга страна, поради неизбежното за този формат ограничение, текстът няма и претенцията да изказва нещата в някаква „пълнота” или завършеност. В огромна степен също така разчитаме на предварителната осведоменост на читателя по някои от използваните понятия.[1]
„Социална мрежа” и ентропия
Днес непрекъснато са в обръщение думи и понятия като „мрежово общество”, „технологична култура”, „виртуална култура” и т. н. По странен начин всички те са навлезли в езика и мисленето, без обаче да са докрай осмислени и обхванати в един или друг концептуален философски ред (подозрението ни е, че такова нещо е принципно невъзможно, но то е друга тема). Типичен пример за това са медиите. Ние все още ги възприемаме като „елемент” от живота, като нещо, от което имаме единствено някаква информационна необходимост (и дори полза), без обикновено да си даваме сметка, че съвременната култура изобщо не би съществувала без Медията. Сиреч, че самата култура е медийна, а не просто „съдържа” медийното в себе си. Това обаче са фундаментално различни неща. Тази характеристика изобщо на съвремието внезапно напусналият ни наскоро кинорежисьор, писател и – ще го добавим – стар и добър приятел Красимир Крумов – Грец определи в последната си книга като Медиален Левиатан.[2]
Разбира се, върху този проблем има множество изследвания: и социологични, и културологични и др. Нас обаче той ни интересува тук не в социално-икономическия, политическия или някакъв друг, по същество винаги инструментално-позитивистичен аспект, а в неговите онтологични основания от богословска гледна точка. За да го сторим обаче, трябва да започнем от малко „по-далеч”.
За да съществува, „мрежата” трябва да е сплетена, т. е. да има възли. Това обаче означава, че всеки „възел” в нея ще е едновременно и самостоен, и абсолютно зависим. Парадокс? Не, не е парадокс. Без „мрежа” няма и възли, както и обратно. Социалната мрежа е аналогична на невронната мрежа в мозъка. Това не е никакво диалектическо отношение, както някой би могъл да реши прибързано, защото няма каквото и да било диалектическо отрицание, доколкото тук нищо не съществува самостоятелно. Така да се каже, няма „собствени” иманентни съдържания. Какво би трябвало да означава това по отношение на „възлите” обаче, които в социалните мрежи са отделни хора или групи, правителствени институции или неправителствени организации и т. н., и т. н.? Това означава най-малкото две неща: първо, че информацията е само линейна и, второ, че не притежава определена посока, а, следователно, нейните съдържания се възприемат най-вече рефлексно.[3] Естествено, отделният човек би могъл да разбира и да осмисля едно или друго съдържание. Работата е там, че самата му включеност-като-„възел” в „мрежата” има отношение основно към перцептивните и много по-малко към аперцептивните механизми. Забелязаните и донейде вече описани психични зависимости от интернет, наподобяващи хазартна болест, са ясен знак за психосоматиката на „мрежата”. Казано съвсем накратко, „мрежата” не съществува извън нас, защото цялата ни култура е такава. За това не са виновни технологиите, вината е в чисто човешкия стремеж към щастие и безсмъртие. Технологиите са следствие, на първо място, от страха на човека от битието му на човек тук-и-сега. Тяхното чисто инструментално – военно или пък финансово-политическо и икономическо – значение е вече нещо вторично. Доколкото природата на съвременното масово образование е позитивистична, ние в една или друга степен сме буквално дресирани да ги възприемаме така – само като инструменти. Ала технологиите отдавна вече не са инструмент, а едновременно с това и акт, и топос на самия ни живот.
Какъв е този начин на живот обаче, в който информацията се разпространява линейно и без определена посока, възприема се преди всичко първосигнално (освен в отделни, чисто практически случаи, които не могат да поставят „мрежата” под въпрос, и нямат това предназначение) и няма нито ясен източник, нито точен адресат? Тук достигаме до основния парадокс на „мрежата”. Парадокс, който никога (доколкото ни е известно) не е бил наблюдаван и поради това не е бил и подлаган на анализ, а именно: природата на „мрежата” е [псевдо-]негентропийна. Казано по-друг начин, в „мрежата” не съществува ентропия, а следователно – и време. Или, още по-правилно: в „мрежата” ентропията е странно непроявена, а времето е „статично”, причастно най-вече към биологичния носител на екзистенциалното време на човека – т. нар. циркаден ритъм на тялото. Тук вече чисто богословски може да се каже също и че „мрежата” ни поставя във вид псевдо-райско живеене. Само че ако в рая човекът е в „пряко” отношение с божествените нетварни енергии и независимостта му от времето е следствие от това отношение (говорим от позициите на православното християнско богословие), тук нещата са доста по-други. Тялото ни не е независимо от времето – напротив, обаче съзнанието ни вече отказва да възприема, страхува се да възприема тази реалност. „Мрежата” е идеалното място за тази илюзия.
Наясно сме, че такова твърдение веднага би породило множество възражения – и смислени, и отчайващо глупави. Затова, да опитаме накратко да видим кое е собствено „парадоксалното” на този парадокс – най-малкото, за да бъдат разбрани позицията и контекстът, от които тръгваме. Както казва В. Хайзенберг, „… ние трябва да помним, че онова, което наблюдаваме, не е природата сама по себе си, а явена чрез нашите методи за изследване”,[4] а Нилс Бор допълва: „Погрешно е да се мисли, че задачата на физиката е да разкрие как природата е. Физиката показва какво можем да кажем за природата”.[5] В същата степен това важи и за всяка богословско-философска спекулация (в добрия смисъл на понятието).
Инфантилизация и „мрежа”
За да са нещата малко по-лесни за схващане, ще се спрем накратко върху твърде интересната връзка между средновековното amissio temporis – ad offensionem Dei, т. е. загубата на време като злоупотреба с Божия дар и, значи, оскърбление на Бога,[6] от една страна, и на смисъла на техниката – от друга. Първичното мислене за технологията е именно като за нещо, чрез което се пести време. Друг въпрос е дали това е точно така. В такъв случай обаче спокойно ще да кажем, че по дефиниция теоретичното мислене и технологичното развитие, следователно, не са противо-божие. Те, разбира се, могат да послужат (и това често се случва) за такива цели, ала то вече ще е също и зло-употреба с тях. Ще рече, че недостигът на време, който по принцип всеки усеща рано или късно в живота си, е и същностно условие, и причина с него да не се злоупотребява, да не бъде „губено”. Този недостиг е едновременно и неотделимо физически-и-екзистенциален, психосоматичен по дефиниция. Той поражда страх, но не толкова от смъртта, колкото от невъзможността да направиш всичко, което би желал (казваме го в най-позитивния смисъл на думата „желание”). От своя страна обаче amissio temporis може да бъде и негативно прозряно и осмислено през рекламната „пропаганда на вечната младост” – днес. Бихме си позволили да твърдим, с необходимите уговорки, че сме свидетели на един – нека го определим така – травматичен и несъзнателен опит за завръщане към статута на средновековното общество, съставено от преобладаващ брой млади хора.[7] По този начин можем да видим и съвременната развлекателна индустрия – буквално обсебваща всеки миг от деня на днешния човек, като своеобразна черна дупка, където личното и недостатъчно време изчезва в илюзията, че развлечението е ако не самият живот, то поне неговата крайна цел. Това схващане е укрепено и върху идеологемата „право на щастие”, където „щастието” се мисли в изключително утилитарен, буквално телесен аспект (телесното дори не като σῶμα, но вече и направо като σάρξ[8]).
Всъщност, на масово равнище, прогресът на технологиите и съответстващото му облекчаване на живота водят до удължаването му под формата на инфантилизация – своеобразно глупашко-онемяване[9]-в-битието (изключвайки строго физическата страна на нарастването продължителността на живота). Това е една от основните специфики на съвременната култура, отличаваща я радикално от всички познати ни исторически периоди.
На практика връзката между псевдонегентропийното време в „мрежата” и вече споменатото глупашко-онемяване-в-битието е пряка. Би трябвало да си даваме сметка, че развлекателната индустрия е от същностните носители и „родители” на информация в социалните мрежи. Интересното тук е, че тя сама по себе си не подлежи на смислена интерпретация, а само на някакъв вид свръхинтерпретации – нейните съдържания са „абсолютни”, тъй като причината за съществуването ѝ не е просто пазарна или пък някаква конспиративно и манипулативно политическа (не че е невъзможно да бъде и такава). Онтологичните, ако може да се каже така, причини за възникването и развитието на развлекателната индустрия са скрити в започналия от Модерните времена стремеж към премахване на вертикалните прекъсвания в ентропийното битие, възможни единствено при религиозното му осмисляне. Този процес има дълга история, започнала най-малкото от философските усилия за разкриването на отношенията между истина и знание (или истинно знание) – т. нар. философски дуализъм, който пък е исторически и „идейно” свързан с гностическия. Един от главните проблеми тук е принципната познаваемост на материята и отношенията между нея и мисленето. По този начин концепцията за Бога се явява – особено при Декарт и Спиноза – много повече като спомагателна конструкция, целяща да примири тези две крайни дадености. От Декарт и Спиноза, през Лайбниц и Волф, Бейкън, Бъркли, Лок и Хюм до Кант и Хегел и др., всички тези теми присъстват и се разгръщат повече или по-малко продуктивно. Тук, разбира се, е невъзможно да се направи дори и най-общ преглед на идеите им, но може да са каже, че постепенно и логично всички тези усилия достигнаха своеобразното си отрицание и в работите на късния Витгенщайн, и на философския прагматизъм, и пр. Това, върху което наблягаме, е че връзките между „абстрактните философски спекулации” и т. нар. „истински живот” са много по-тесни, отколкото смятат доста хора днес.
Всеки автентичен религиозен ритуал – бил той езически или християнски – е тъкмо прекъсване на историческата линейност, извеждане по онтологичната вертикала към Абсолютното, без което самата човешка екзистенция не би се самоопределяла като такава. В развлекателната индустрия обаче аксиоматично не съществува възможност за прекъсване. Тя е едно непрестанно сгъстяване на перцептивни дразнители по хоризонтала, тук просто няма нужда от интерпретация, защото самата тя вече е ре-интерпретация на самото битие. Каква е онтологичната възможност за подобно сгъстяване? Тя се крие в самата загадка на континуума. Основният проблем, пред който са поставени най-вече математиците и след тях физиците, е именно проблемът за непрекъснатостта на пространство-времето. Той поражда редица парадокси и апории, но не може нито да бъде разрешен, нито просто „забравен” или премахнат, тъй като има и някои съвсем практически следствия, макар и не така видими на пръв поглед. Трудно си даваме сметка за тези неща, тъй като сме „вътре” в тях – в огромна степен сме „изградени” и възпитани в средата на едно неподлежащо на премахване и на вертикално прекъсване линейно културно-историческо пространство. Като допълнение, това пространство, в чисто физически смисъл, е пренаситено отново от една звуково-визуална агресия. По същество ние живеем в потока на предназначена едновременно за всички и за никого поотделно информационна агресия. Тя не е структурирана, но не е и хаотична. Тя е това, което е – „богоуподобява се” – един Медиален Левиатан.
Така възможните пътища за някакво бягство от тази среда са или споменатата инфантилизация, която няма нищо общо с образоваността, а е „културен стереотип”, или пък религията. Работата е там, че и тези, които бягаме в религията, също сме в една или друга степен вече „инфантилизирани” поради простия факт, че сме живи тук-и-сега (иначе нямаше да бягаме в религията). Усилията, които подобно обръщане към вярата изисква, са наистина огромни и не е чудно, че голяма част от нас стават или фанатици (т. нар. зилоти на православието), или – след първия порив – постепенно все по-малко заинтересувани и практически а-религиозни. Но защо са огромни усилията, след като всеки православен християнин знае (или поне така са му казали), че вярата е божествен дар? Защото, както вече изтъкнахме, ние сме „инфантилизирани” и всяко нещо, което иска от нас определено екзистенциално и протяжно във времето усилие, с това самото ни връща към страха, от който несъзнателно бягаме. Поражда се феномен на страха от страха, но не в неговия позитивен смисъл, а точно като страх от Нищото. Следователно и страх от Всичкото. Оттук идват и агресията на религиозния фанатизъм, и своеобразният цинизъм на недоповярвалия, на „запознатия с Църквата” и с нейния институционален живот (повтаряме: говорим преди всичко за християнството, но подобен род феномени съществуват и другаде).
Страхът от Нищото и страхът от Всичкото не са игра на думи, както иронично би помислил някой добре образован в инструменталното мислене човек. Това мислене е в състояние (защото такова е предназначението му) да разкрива връзките на причината със следствието, но не може да постави себе си под въпрос, както всяко трансцендиране по дефиниция изисква. А тук си имаме работа именно с трансцендентален проблем. Трансценденталната проблематика е собствено проблематика на езика и на мисленето. Тя би могла да се определи и като „мистична”, но с уговорката, че имаме предвид тук Витгенщайновото „за това, за което не може да се мисли, е по-добре да не се говори”. А пред-и-във човешкия език и мислене, в една невъобразима, но все пак възможна за усета наличност, се изправя буквално стена от божествен мрак, отвъд която просто не може да се премине по никакъв начин. И тук ние не говорим за смъртта, а за всичко, което би могло да се търси като смисъл и цел на битието изобщо и на всекиго в частност. Самата човешка уникалност го изисква и пред-полага и ако тази ѝ онтологична характеристика бъде някак компрометирана, уникалността бива подменена: с модата, с развлечението, с похода към щастие на тялото, което сме отъждествили с благото. Уникалността се превръща в тяло, а тялото, от своя страна – в нов начин на самоосъзнаване. В „мрежата” уникалните човешки същества вече не са уникални, а само индивидуални потребители-носители на нейната а-темпоралност, в която ентропията действа в пространствата на езика и на ума.
Социална мрежа и случайност
Нека да започнем с най-лесно видимото и разбираемо в „социалния живот” на „мрежата”. Това са всички онези изключително агресивни езиково индивиди, които обикновено пишат по т. нар. форуми. В действителност това е плебсът на виртуалното общество. Както знаем, плебсът е социално анонимен. Същото е и при представителите на виртуалния плебс – масова анонимност. Плебсът е и неграмотен. Същото е и тук – изключителна езикова импотентност: и на нивото на елементарната образованост, и на нивото на културната зрялост. Виртуалният плебс обаче притежава характеристики, които не са типични за „стария”. Един просто необразован и, както се казва, социално изключен човек днес най-често няма нищо общо с „мрежата” в нейното технологично „ипостазиране”, за което говорим сега. Виртуалният плебс е достатъчно образован, за да борави на елементарно ниво с техниката, и достатъчно социално включен, за да е агресивен участник и вземащ отношение практически по всички въпроси и теми. В този смисъл виртуалният плебс е и нещо като „бесовско пространство” – образно казано, за „мрежата” виртуалният плебс играе по свой си начин ролята на подкоровите процеси в мозъка. С уговорката обаче, че тук несдържаната от нищо реактивност е непрестанно проявена. Все едно да си непрекъснато под наркотично или алкохолно опиянение, а още по-вярно – в непрекъсната психотична възбуда. Това е особеност само на виртуалната култура.
Като оставим настрана тази лесна за идентификация и за разбиране „мрежова субкултура”, нещата стават и по-трудни. Предишните понятия и определения, които биха могли да послужат за аналогизиране (както в случая с плебса), вече не работят или са недостатъчно подходящи за подобна цел. Защо е така?
Изглежда – но това е само предварителна хипотеза – че мрежовото общество, „социалните мрежи” притежават своя собствена вертикала и, съответно, схващане за прекъсване в непрекъснатия информационен поток. Този феномен вероятно може да бъде разбран само ако положим самата „мрежа” като вертикала: и тя на практика играе ролята на вертикала спрямо линейното историческо време. Тя всъщност го прекъсва, но не за да го трансцендира, както е в религиозния опит и ритуал, а за да го обхване в себе си и по-този начин да продължи да съществува. Спрямо историческото човешко ставане, спрямо историята „мрежата” се отнася както паразит към гостоприемник. Паразитира върху историческата линейност, вече подготвена от философски и културни теории и идеи да бъде мислена и житейски схващана като потенциално безкрайна, и така се превръща спрямо нея в своеобразна вертикала, придаваща смисъл там, където такъв не може да бъде открит. Защото в потенциалната безкрайност няма как да бъде сложена точка на прекъсване: по същество всяка такава точка на прекъсване би била напълно случайна. Всъщност „мрежата” по наистина демонично хитроумен начин използва страха тъкмо от случайността на историята и битието, използвайки технологичното като отдушник. И нека си дадем сметка как вече сме свидетели и на един немислим доскоро процес – на постепенното западане дори на инструменталния разум, на преформатирането му в различни форми на мистицизъм и конспирология. Както още навремето бе забелязал Клайв Стейпълс Луис, при строгия рационализъм на мислителите и учените от края на 19 век това би било невъзможно. Днес обаче то вече е факт, който все повече набира сили и енергия, и най-плодородната среда за него е тъкмо „мрежата”.
И така – като едно предварително и недостатъчно само по себе си заключение, вече можем да кажем следното: „Мрежата” паразитира върху страха от случайност на света. А защо? Затова, защото есхатологичният християнски възглед за историческата линейност беше подменен постепенно и направо с радост от идеята за потенциалната безкрайност на историята. В потенциална безкрайност обаче нито краят е точно край, нито началото – именно начало. И двете са случайни във фундаменталния смисъл на това понятие: и като чисто статистическа категория, и като логическа невъзможност за мислене „отвъд” нея. В този смисъл бихме си позволили да кажем и това, че в такива позитивни науки като физиката, днес също сякаш се проявяват тенденциите на този страх, на тази „болна мистика”: в представите за самовъзникващата Вселена или пък за множеството паралелни вселени лесно могат да бъдат открити сенките от „мрежовата [псевдо-]негентропийност”, които са породени от вековното усилие на разума да няма Бог. „Мрежата” – като паразит – практически се явява за нас и като призрачно „райско” пространство, и като божество, тъй като не е нито „религиозна”, ни „антирелигиозна”; нито „морална” или „аморална” – тя не е проста във философския смисъл, нито пък е сложна в структурния – какъвто е мозъкът. „Мрежата” не е място, където „отиваш да получиш някаква информация”, както мнозина се заблуждават – тя е мястото, в което информацията ни притежава, и колкото повече се натрупва тя, толкова по-стеснена е нашата екзистенция.[10]
[1] В противен случай само изясняването им, както и изложението на контекстите на интерпретацията им би отнело толкова много място, че тази статия ще престане да бъде статия, а ще се превърне най-малко в студия или дори в книга.
[2] Крумов, К. Новият конформизъм, С.: „Агата-А” 2015.
[3] Огромната част от информационните съдържания в „мрежата” са по същество музикални и визуални произведения, което още повече улеснява и опростява именно възможността за рефлексен пренос и за възприемане.
[4] Цит. по: Baggot, J. The Quantum Story. A History in 40 moments, Oxford University Press 2011, p. 109.
[5] Ibid., p. 110.
[6] Виж: Бояджиев, Ц. „Играта през Средновековието. Бележки върху интерпретацията на играта през Късното Средновековие” – В: Играта през Средновековието, С.: „Софи-Р” 2005, с. 26.
[7] Пак там.
[8] Думите са близки и имат общи значения като тяло, но във втория случай ударението пада върху тялото като плът, месо, земното, смъртното (гр.).
[9] Позволяваме си да обединим някои от значенията на латинското in-fans.
[10] Накрая пак ще повторим предупреждението, че информацията въобще не е тъждествена на познание.
